Исмет ИСМАИЛ
В селата нощите през Рамазан някога имаха свой ритъм. Ритъм, който не идваше от часовници, телефони или аларми, а от един-единствен звук – тъпана.
Днес този звук все по-рядко оглася осветените нощни улици, а традицията бавно се разтваря в шума на новото време.
Но тук, в Железник, все още има човек, който не позволява тя да изчезне.
Юсуф. Тъпанджия от 35 години. Започнал на 15 години – момче, което е пораснало с тъпана в ръце и е превърнало този ритъм в част от своя живот.
„Навремето хората чакаха тъпана. Не само за сахур… чакаха го заради духа, заради усещането, че сме заедно“, споделят местните жители.
Днес Юсуф е един от последните пазители на този звук – звук, който будеше не само селото, но и спомените.
Традицията обаче се оказва крехка.
Все по-често я оставяме в ръцете на някой друг – както и културата си, религията си, единството си. Все казваме, че не сме загубили тези неща… но дали е така?
Истината е проста: традициите живеят само там, където ги пазим – в сърцата си.
И затова въпросът остава да звучи, като ехо от тъпана на Юсуф: Къде са онези Рамазани от едно време? Къде е онзи дух, който ни събираше и ни правеше едно цяло?
