Исмет ИСМАИЛ
Когато слънцето се скрие зад меките очертания на Родопите, Черноочене не потъва в мрак. То оживява в стотици малки светлини, които прорязват синьото на здрача.
Гледайки тази панорама, човек вижда нещо повече от електрически крушки. Вижда домове, в които топлината е споделена и прозорци, които светят един за друг.
В този забързан свят, където отчуждението е често срещан спътник, Черноочене остава истинска светлина в мрака и жив пример за непреходния идеал на комшулука.
Всяка светлинка е доказателство за присъствието на съсед, на приятел, на човек, на когото можеш да разчиташ. Тук „комшулукът“ не е просто остаряла дума от речника, а духовна свързаност. Това е онази невидима нишка, която свързва къщите по склоновете и прави така, че дори в най-тъмната нощ никой да не се чувства сам.
В сърцето на Източните Родопи комшулукът е ежедневие. Той се усеща в светлината в съседния прозорец, който е знак, че помощта е само на една ръка разстояние.
Тук съседът често е по-близък от роднина, притичайки се на помощ още преди проблемът да е изречен на глас.
Различията в Черноочене не разделят, те обогатяват.
Толерантността тук не е научена от книгите или всячески удобен термин. Тя е естествено състояние на духа.
Докато големите градове тънат в анонимност, Черноочене ни напомня кои са истинските ценности.
Добри хора да създава тази атмосфера. Напоследък се свързваше с не толкова добри новини.
Израснах като дете в края на 50-те и началото на 60-те години в с. Пчеларово-част от Чернооченска община. Не съм запомнил лоша дума за комшиите от Черноочене или Минзухар. Запомнил съм дядо ми на лозето, когато покрай плета минеше комшия от съседните села да изправя гръб и с почитание да поздравява на турски. Чест и почитания и от мен комшу !