- Роби Хариет е роден в Ямайка, живее в Лондон, но предпочита България през лятото и шопска салата пред fish & chips
Интервю на Мадлена Петрова
Той е в категория 60 плюс. Не на килограми. На години. Но ако се съди по физическата му форма, възрастта е условно понятие. По-скоро е въпрос на мускулна памет. Роби Хариет е сънародник на Юсеин Болт, но никога не е обувал шпайковете. Роден е в Ямайка, но от 10-годишна възраст живее в Лондон и още от ученическата скамейка практикува карате. Тренирал е Айкидо в Япония и Винг Чун в Хонконг, но голямата му страст е стилът Вадо-рю, чието название се превежда като „пътя на мира“ или „пътя на хармонията“. Черпи опит от легендарния японски майстор Тацуо Сузуки, който пренася стила Вадо-рю от Япония в Европа. Роби е инструктор по бойни изкуства, шести дан, има два клуба в Лондон, за деца и за възрастни, и води семинари и тренировъчни лагери в различни страни. Паралелно работи като мениджър клиенти в голяма строителна компания, свири на китара и обожава Джими Хендрикс.
Ако трябва да се самоопредели с три думи, би казал, че е професионалист, добър човек и обича България. За първи път идва у нас преди 27 г, а в Кърджали го води работата с децата от карате-клуб „Арес“ с ръководител сенсей Пенчо Стоянов, които обучава два пъти годишно и които вече са негови заклети фенове. „Лондонската връзка“ пък е сенсей Антони Тодоров, друга местна карате-легенда.
– Роби, защо избра карате, а не бягане, крикет или баскетбол?
– Ами, първият спорт, който ме заинтригува като дете, беше карате. Като тийнейджър гледах до припадък кунг-фу – филми и това ме запали. Но една случайна среща в киното предопредели пътя ми като спортист. При едно спречкване в салона срещнах своя бъдещ учител/сенсей. С цялата си момчешка наивност бях готов да вляза в ръкопашен бой с него. В отговор той ми даде визитката си и ме покани в своя клуб. Отидох и повече не си тръгнах.
Като спринтьор или баскетболист сигурно щях да печеля повече, но карате е моята страст, харесва ми да се занимавам с това и никога не съм търсил материалната изгода. Тренировките с карате не само разтоварват физически, те каляват духа, учат на дисциплина, моделират те да си добър във всичко, да търсиш баланса, да израстваш като личност. Това е философия на живот, не се освобождаваш от нея, събличайки кимоното.
Този спорт е отвъд ръкопашния бой. Винаги съм казвал на моите ученици, че е нужно постоянство и надграждане. Започва се от а-то и б-то, докато научиш цялата азбука и започнеш да сглобяваш думи и изречения.
Като млад бях доста агресивен, скитах нощем по купони , водех тотално нездравословен живот. Впоследствие разбрах, че силата е на страната на диалога, не на юмруците. Спортът ме промени като начин на мислене и на поведение. Дори в състояние на афект не си позволявам да си изпусна нервите, научих се да се владея. Всичките ми възпитаници знаят, че най-важното е да се научат на увереност и самоконтрол.
– Имат ли почва бойните изкуства в Европа или си остават азиатски патент?
– Където и да отидеш по света, във всеки Вадо-рю клуб се практикуват едни и същи техники с едни и същи наименования. Изключително впечатлен съм от това, което правят децата в кърджалийския клуб „Арес“, техниката им е безупречна. Имат хъс и дух на спортисти и огромен потенциал. В Англия има редица ограничения, които не позволяват да се тренира на толкова високо ниво при децата. Заниманията там са по-щадящи. А тук виждам наистина най-доброто от стила Вадо-рю и резултатите на международни състезания го показват.
– Как живее един средностатистически британец днес?
– След Брекзит нещата се промениха, средната класа вече не може да се възползва от еврофондовете и европейската солидарност. Като цяло се живее по-зле. Аз съм лейбърист по убеждения, ходя да гласувам, но не мисля, че хората в Англия се интересуват от политика. По-затворени са като начин на общуване, далеч са от южняшкия темперамент на българите.
– Какви да впечатленията ти от България?
– България е прекрасна, особено през лятото. Хората са приятелски настроени, изключително дружелюбни. Независимо че не те познават, лесно скъсяват дистанцията, дори без да знаят английски. А храната е страхотна. Предпочитам я хиляди пъти пред британския fish & chips. В Кърджали открих много приятели. Винаги идвам с удоволствие и всеки път съм удивен колко са напреднали малките каратеки на „Арес“. Няма по-добро лекарство от спорта за младите хора.
