Нов живот
На 4 април се навършват 4 години от смъртта на художника Петко Серкеджиев, оставил трайна диря в културата и изкуството на Кърджали. Публикуваме спомени за него на дъщеря му Калина.
Седя на дивана в дома си в София, слушам Шарл Азнавур с ‘’After Loving u’’, заобиколена от картини на баща ми. Цялата енергия от обич и отдаденост ме прегръща и се чудя как да започна да разказвам за великия талант и дух Петко Серкеджиев, който съдбата отреди да държи ръчицата ми и душицата ми.
Човекът, творецът, бащата, приятелят и опората Петко Серкеджиев. Неукротимият дух, оставил следи в сърцата на всички хора, които са имали честта да го наричат приятел.
Родът му произлиза от онзи слънчев Дедеагач – днешна Гърция. Един богат и достоен род, трудещ се ежедневно в собствената си фабрика за оцет. Мислено се пренасям там, виждам как прадядо ми още по изгрев слънце се труди неуморно и усещам уханието на топъл меден оцет в съзнанието си.
Баща и дъщеря
Всичко е вървяло по мед и масло, докато една нощ в далечната 1945 година, събудени от пламъците на подпалената фабрика, едва успяват да натоварят, каквото могат и с разбити сърца да побягнат към България. Това са били праотците ми, за които с любов съм слушала от татко, за съжаление никога няма да ги видя в оставащия живот, но ги чувствам със сърцето си. Точно те ми дават сили и усещам цялата им любов и подкрепа зад гърба си.
Татко се появява в зимата на 1947 година, на 15 декември, с краката напред.
Още с раждането заявявя, че е различен, че е бунтар. Заедно с родителите си се местят да живеят в Кърджали. Не знам подробности, най-вероятно заради препитанието им.
Живяли са под наем в къщата на Тодор Примов, която пък е била в съседство с родния дом на Елена Карауланова – най-известната преподавателка по френски по онова време. Това знам от разказа на сина й Николай, който ми разказа колко модерно е било да се слуша Адамо, Енрико Масиас и Шарл Азнавур. Николай си спомня как татко често е идвал при неговата майка, за да му помага с преводите на текстовете на песните, за да може той да ги пее и разбира.
Баща ми с приятели в Кърджали: чичо Борко, леля Нуши, Боряна, Валя Сариева и синът и Кики
Баща ми също обожаваше класическата музика, занимавал се е и с оперно пеене, по онова време заедно с Гена Димитрова. Помня, когато бях малка, започна да възпитава слуха ми към това изкуство. Започнахме с Болеро на Равел, нещо по-леко за едно дете, минахме през Лебедово Езеро, Лешникотрошачката, докато стигнем до Моцарт, Рахманинов и т.н. Цветен спомен ми е, когато слушах Вивалди с Годишните времена как затварях очи и виждах идващата с гръм и трясък пролет, която обагряше с цветовете си, после виждах плама на лятното изгарящо слънце, лекото падане на листата през есента и усещах тъгата на зимата.
Помня още, че ми купи ‘Амадеус“на видеиокасета и помня, че реквиема и до ден днешен си остава най-тъжната мелодия. На всички тези чувства ме научи баща ми и изгради в мен емоционалността, шлифова я, за да се отрази сега и в спомена, и в писането ми. Да я предам и на децата си.
С братовчедка му Кичка Табакова
Учителите му по оперно пеене са смятали, че има неимоверен талант, но бунтарският дух на художник го е тласкал към нещо друго, неосъзнато до тогава.
Бунтар по душа, се е криел и е слушал Бийтълс на старият си грамофон, музика недопустима за времето си. Смятана за упадъчна. Затова е и изключен от училище и са намалили поведението му. За съжаление по онова време баба ми Мара умира твърде млада, покосена от рак на гърдата на четиридесет години. В последствие живота напуска и дядо Никола, също доста млад. Сърцето му спира.
Баща ми е имал ужасно трудно детство.
Остава сам в живота без родителите си. Изцяло грижата за него е поела стринка му – баба Невена, сестра на дядо Никола. Другата светица, която за моя радост познавах. Отгледала го е като свое дете заедно с дъщеря си Марчето. С такава любов баща ми говореше за нея!
С Георги Чешмеджиев – Чеша
Започва да рисува от много малък, може би твърде малко хора знаят за него, че той всъщност е самоук – самошлофовал се диамант. Чете страшно много. Непрекъснато си купуваше книги. Всички ателиета, които обитаваше бяха пълни с книги и плочи, така е и в непокътнатото му ателие на вилата ни, така е и в моя дом.
Среща майка ми Пепа, родом от Габрово – единствена дъщеря на баба и дядо ми. Майка ми е химик по професия. Интересното е, че когато се срещат, и двамата имат паралелни връзки, почти овековечени с брак. Но тази любов, както аз обичам да твърдя, химията среща изкуството и избухва атомна бомба. Знаете, след нея вече нищо не е същото и в този плам изгарят и другите две души. Двете връзки приключват, за да се роди друга много силна. Запознава ги леля Елена Дачкова, майка на журналиста Явор Дачков и тяхна кръстница след време.
С отец Иван и Надя Боневи – едно много светло кърджалийско приятелство /за съжаление отец Иван не е между живите/
Женят се точно три дни след като се срещат.
Така се появявам и аз от пламъка на тяхната любов. Така се се чувствам и аз пламък – нося заряда на химията в себе си и емоцията от изкуството на неспирния дух. След няколко години се появява и брат ми Никола.
Татко работи и в областта на сценографията, където среща и голямата Емилия Радева, Кирил Станчев и Леонтина Ардити. Заедно поставят постановката “Земя Почакай“, афиша все още е окачен в ателието му в село Янтра. Нашето любимо място, за което ще разкажа повече.
Пътят на родителите ми се раздели, но те никога не се разведоха, останаха приятели до края си. Просто не живяха заедно, но си помагаха до последно. Никой не създаде собствено семейство, сякащ душите им бяха сплетени до края си, но просто не можеха да съжителстват.
Твореше и създаваше красота в ателието си в Кърджали
Там се сформираха и огромна част от приятелствата му, а заедно в Габрово прекарвахме празничните дни.
Няма да забравя малкото скътано ателие в къщата в Кърджали, големия и двор и онази уханна смокиня, от която баба Невена ни вареше сладко. Най-ароматното сладко и най-хубавата трахана правеше тя.
Калина със семейството си в българската черква в Барселона
Картините, които създаде в това ателие в момента се намират в частни колекции освен в България, във Франция, Италия, Испания, Англия, Швеция, Мексико, Канада, Бразилия, Турция, Гърция, Унгария, Токио и др. Има много самостоятелни изложби.
Татко е реставрирал и изографисал над 40 храма в цялата страна.
През далечната 1997 години, ако не ме лъже паметта, заедно с неговия приятел и съмишленик отец Иван – добрият пастир, така му казвам, отнасят иконите, нарисувани от баща ми, които и до ден днешен гордо красят храма в Българската църква в Барселона “Света Богородица Монсератска“.
Мога много да говоря и пиша за тези малки цветни параклиси, но най хубаво е да се посетят, защото татко е съградил душата си в тях.
Тази душа, която съгради и моята с всичко, което ми даде.
🔽Последвайте ни и във Facebook🔽
