Научи ли ни войната в Украйна да ценим повече живота? Отговорът на този въпрос е труден, а според писателката Здравка Евтимова, случващото се в Украйна ни научи да ценим повече… страданието.
„Може би трябва да преминем тези океани от болка, за да осъзнаем изцяло измеренията на човешкия живот – колко крехък и същевременно колко могъщ е той. Дали сме научили да го ценим повече? Научихме се да ценим повече страданието, защото пред кадрите, които се нахвърлят, нахлуват срещу нас от телевизионния екран, виждаме неподправено, дълбоко, разтърсващо страдание. Така че човешкият живот се превръща в една мъничка лодчица, заплавала в океана от страдание. Какво трябва да направим ние като мислещи човешки същества? На първо място, не само да се стремим, не само да желаем, но и на практика да вземаме мерки да направим океана на страданието възможен за прекосяване“, това сподели в интервю за „Тази събота и неделя“ писателката Здравка Евтимова.
Евтимова сподели, че изпитва сетивна и физическа болка, когато гледа кадрите от войната в Украйна.
„Понякога ми се струва, че тази болка е повече от това, което мога да издържа. Но в следващата секунда си казвам, че ние сме длъжни да предоставим лек за тази болка. Ние. Защото човек е и рана, но и лекарство за раната. Но, когато вижда същества, изложени на обстрел, когато вижда кръвта по улиците, дима по улиците, може би, не само може би, а трябва, на практика да помогне, като протегне ръка на бежанците“, каза писателката в ефира на bTV.
„Виждам ги как излизат, как се оглеждат и изпитвам остро съжаление, но това остро съжаление не е достатъчно, те трябва да бъдат и подпомагани. Това са стъпките, това е начинът – да дадем една молекула от нашата помощ на тези хора.“
Евтимова изрази надеждата си украинските семейства да намерят своето място по света.
„Много се надявам тези хора да намерят своето достойно място, да работят, да получават хубаво заплащане за своя труд. Да има детски градини и училища за децата им. Да има къде да отидат вечер, с кого да изпият чаша кафе, с кого да си кажат една дума, защото споменът за мястото, където са живели е толкова силен, че непрекъснато работи в тях, непрекъснато притиска сърцата им, а когато го споделят с някого, може би ще олекне. Може някой ден да се завърнат в страната си, и то ще е с желание да и помогнат, тя да се изправи отново на крака, отново да стане устроена и силна държава“.
На въпроса какво иска Владимир Путин, Евтимова отговори: „Явно, той явно има някакви много дълбоки сметки, но начинът, по който ги урежда, е отблъскващ и заслужава да бъде осъден. Аз лично го осъждам и предполагам, че мнозина го правят. Той съсипва Украйна, съсипва и своята собствена страна по този начин“.
Според писателката зейва огромна пропаст между двата народа и поколения трябва да отминат, за да бъде тя забравена и да отзвучи болката от нея.
Що се отнася до разединението на българския народ по отношение на въпроса трябва ли България да даде военна помощ на Украйна, Евтимова каза следното: „Войната, която Путин води, е насочена не само срещу украинците, а и срещу неговия собствен народ. Не само защото една страна, която е била мощна икономически, е съсипана, а защото бъдещето на поколението сега – и на млади, и на стари, е пречупено, огънато и прекършено.
Може би натам трябва да е насочен нашият поглед, когато мислим за това да окажем ли такава помощ. Винаги инстинктът, устремът, е да се помогне на човек, който е бил нападнат, който е по-слаб, и се надявам нашите политици да вземат това правилно отношение по въпроса за помощта.
Защото какво казва Шарл дьо Гол: “Хубавите времена са за слабите политици, когато завали дъжд обаче, те се удавят в първата локва“. Надявам се нашите да не се удавят в първата локва“, каза Евтимова в „Тази събота и неделя“.
В един от първите дни след войната в Украйна, в социалните мрежи се появи снимка, на която украинка кърми детето си в метрото, криейки се от бомбите. Тази снимка вдъхнови изписването на икона, която бе наречена „Киевската Мадона“ и бе поставена в един от храмовете в Неапол. Евтимова сподели, че подобна икона не е богохулство, а обогатяване:
„Не мисля, че това е богохулство, напротив, смятам, че е не само обогатяване, а е истинската същност на канона – жената, която държи бъдещето в ръцете си, въпреки войната, въпреки бомбите, шрапнелите, ракетите. Тя дава всичко, тя дава света на детето си. Това е истината, това е и основното измерение на вярата. Да съхрани бъдещето. Затова Киевската Мадона в Неапол, според мен, ще бъде една свята икона, ще бъде образ, който ще съпътства всички нас, докато сме живи.
Този образ ще ни подсказва, че войната ще бъде заличена – рано или късно. Онова, което ще остане, е това малко дете. То ще има нужда и от училище, и от музика, но най вече ще има нужда от ръце и от любов, за да порасте. Това ми внушава тази икона, когато я гледам , а майката, кърмеща детето си под трясъка, грохота на бомбите, събужда в мен дълбока болка и същевременно не само готовност, а и желание да се съберем, да се обединим повече хора, да намерим средства, за да помогнем“.
Според писателката, онова, което прави човечеството „човешко“, е умението на хората не само да съчувстват, но в такива много тежки моменти да подадат ръка, за да помогнат: „И тук не е важен образователният ценз, не е важно общественото положение, помощта зависи от сърцето на човека, от духа, който носи. Какъв е смисълът да бъдеш огромно богат, ако не спасиш страдащите“.