Ема ИВАНОВА, вестник „Трета Възраст“
Разговаряме с Иван Бунков (73), роден в с. Хухла, Ивайловградско. Писател и публицист, главен редактор на вестник „Нов живот” и сайта www.novjivot.info
– Малко се знае за малоазийските ни българи. Кои са те, откъде са дошли – бихте ли разказали повече за тях?
– Ще ви разкажа случка, интересна за читателите на „Трета възраст“.
Иван Бунков
Не знаех за малоазийските българи, когато като млад журналист в ивайловградското село Белополяне се срещнах с баба Терзийка, която бе на 104 години. Подхванах разговор с нея, за да й направя интервю. „А ти какво ще ми дадеш?“, попита ме тя. Не можах да се измъкна, пък и не знаех какво иска. Тогава на помощ ми се притече дъщеря й, също пенсионерка – внукът, също пенсионер, го нямаше. Та дъщеря й наля в едно шишенце 200 г ракия и започна да кани с него майка си да излезе от стаята навън: „На, за какво да дойда?“ – отвръщаше тя, но се застяга, сложи си и кърпата и със светнали очи, едра за възрастта си, с бяло, хубаво лице, седна под асмата да пийне и да я снимам. И ми каза, че има и сестра на 106 години, и тя като нея запазена, да я поразпитам, ако искам, и нея в Пелевун. Родени в Мала Азия, но коренът им бил от моето село – Хухла. Не знаех нищо за малоазийските българи тогава, още по-малко за това, че и от моето село са тръгнали и първите заселници на най-голямото – Коджа бунар, от което се роят още поне десет села през годините в Анадола. Нашата колония е била там пръсната от Чанаккале до Бурса.
Попитах бабата откъде знае, че коренът й е от Хухла. От майка си, а майка й от майка й, майка й от майка й т.н. И ми разказа как първите хухленци, те са били въглищари, като са поели към Мала Азия, заедно със съседите от Камилски дол, Горноселци и Покрован, са рекли, че след година ще пратят хабер, за да кажат къде са попаднали и дали други да тръгнат към тях.
В ония години, искам да отбележа, богатите земи в нашите села в Източните Родопи се държат от турците. Българите от 14-годишна възраст тръгват на гурбет като кюмюрджии. Горели дървени въглища в Странджа, продавали ги в Истанбул и в Одрин и печелели. Къщите им били по-високи от на турци. А сега им се отваря възможност да отидат до Мала Азия, където турски офицер им предлага добри условия – да горят вековни гори, да отварят ниви и ливади, да сеят и жънат – те да печелят и той да има файда. Мястото е далеч от пътищата на империята, затънтено, забутано, та спокойно за нас българите.
Димитър Мавров, свещеник в село Коджа бунар със съпругата си
След една година пратениците идват, ми казва баба Терзийка, и викат: „Намерихме село без гробе и вижте какъв хляб дава!“ Отвили месаля и се показал хляб – два каръша (педи) бухнал! Такъв хляб на село няма!
Това е била нагледната агитация и хухленци, камилскодолци, горноселци, покрованци поели към Анадола.
Другото голямо българско село в Мала Азия, научих по-късно, е Мандър. Създадено е предимно от българи от Тракия, от Чирпанско и други места, които се спасявали от зулумите на кърджалии и даалии.
– По кое време става заселване?
– От XVI, та до XIX век. Направили са там чудеса. Само Коджа бунар да вземем, най-голямото село – с радиално разположени около „Голямата ода“ улици – това е извор като река, около който се е въртял животът. Къщите модерни. Църква. Училище. Отначало учат на гръцки, после си извоюват правото и на български. Учителите – местни, коджабунарци.
Село нечувано добро за онези години сред турските села в Анадола. За нашите български села пътешественици пишат, че са като оазиси – всяка къща с двор, с градинка, с овошки, със зеленчуци, с цветя и пчелни кошери – рай!
Земята богата, климатът субтропичен – получавали по две реколти. Сечели гората, горели кюмюр, продавали го, земите обръщали в ниви и пасища. Рай и за животните – имали огромни стада с кози и овце, по-малко с крави.
Изложба в Мутафчиевата къща в Ивайловград, част от етнографската експозицията на Мария Николчовска в село Пелевун, населено с бежанци от Мала Азия
– Защо наричате условно малоазийските българи „българи от старо време“?
– Те са такива в добрия смисъл на думата. Защото в годините на изолация сред турски и гръцки села в Анадола те успели да си запазят, а и донякъде даже да консервират своя български бит и култура. Те нямат влияния и от процесите, настъпвали в страната ни до 1914 г., когато се завръщат отново в България.
Ще ви дам пример. През 1913 г. Хухла е изгорено, мъжете над 14-годишна възраст изклани и също изгорени, жените поругани. Спасяват се от робство след намесата на консулите на великите сили, които спират кервана от жени и деца за Анадола. Когато се връщат в изгорената Хухла покрусени, жените пият зокум (олеандър), за да пометнат, и в знак на траур сменят носиите си. Те са носили бели дрехи и за една нощ ги обагрят в черно! Запазили само по един бял кат – за погребение!
И когато през 1988 г., през втората родова среща в Хухла, направихме музей с етнографа Мария Николчовска, открихме само една от тези бели носии – в сандъка една баба си я пазеше за умиралка – с нея да поеме за оня свят!
Повече бели носии в Хухла няма.
Бели носии имат жените от село Свирачи, Ивайловградско, наследници на малоазийските българи от Коджабунар, а и от другите села там. И затова фестивала „Мистериите на Хухла“ винаги жените от вокалната група от Свирачи откриват с белите си носии и с общите ни песни започват празниците. Те са връзката ни с онова старо българско време.
Когато тръгват за Анадола, българите целят да опазят българското. И пак затова се връщат – донасят го запазено. И интересът към тях е голям. Изследват ги проф. Любомир Милетич, Васил Кънчов, проф. Стефан Младенов, Христо Вакарелски и много други учени чак до днешен ден.
Изложба в Мутафчиевата къща в Ивайловград, част от етнографската експозицията на Мария Николчовска в село Пелевун, населено с бежанци от Мала Азия
– А защо се завръщат малоазийските българи?
– По родолюбиви причини! Още след Руско-турската война от 1877-1878 г. една част от тях тръгват за България. А след двете Балкански войни от 1912 и 1913 г. издевателствата върху нашите села са нетърпими. Българите молят нашето правителство да подготви специално споразумение за изселване.
От 20.III.1914 г. на етапи до 11.VI.1914 г. с български кораби от турското пристанището Бандърма до Дедеагач, което тогава е българско, са извозени нашите заселници. Три месеца тежка раздяла. Те не могли да вземат със себе си онова, което са добили през годините. Оставят неожънати житата, неиздоени овцете, неприбрани кравите. А покушенията върху тях през това време не стихват. Нападат ги в керваните им чак до Бандърма. От Дедеагач насетне ги очакват нови мъки. Болести, недоимък, страдания. Разделят се в много посоки. Едни поемат за Бургаско, други за Варненско, трети за Свищовско, Провадийско, но голяма част от малоазийските българи от Коджа бунар, а също от Мандър пристигат в Ивайловградско и се настаняват в опразнените гръцки села.
Изложба в Мутафчиевата къща в Ивайловград, част от етнографската експозицията на Мария Николчовска в село Пелевун, населено с бежанци от Мала Азия
– Защо са били опразнени тези села?
– Защото през 1913 г. гърците, повече даже от турците, са участвали в разоряването на българите. В Хухла те подстрекавали убийството на свещеника, разграбвали са къщите, преди да ги подпалят. И когато нашите малоазийски българи от Мандър са дошли в опразненото гръцко село Лъджа и са влезли в къщите му, са попаднали на хухленски престилки (скутници) и възглавници, заграбени от „ямата“ през 1913 година. Затова след зверствата, които са причинили на българите, местните гърци, чувствайки вина и страх, че могат да получат възмездие, са избягали от днешните Лъджа, Бялополяне, Орешино, Свирачи, Плевун, Ленско и други села – в Гърция. На тяхно място идват малоазийците. И животът им отново започва от нулата. Но с дух и познания се включват в изграждането на тази нова част от България.
Днес техните наследници са от най-предприемчивите и родолюбиви българи!
На водещата снимка: Българи от село Чатал тепе, снимка проф. Любомир Милетич
Последвайте ни и във Facebook
Дядо ми по бащиняа линия произхожда от там. Село Киллик – още го има.
Из цялата Варненска област,чак до Шумен и Нови пазар има цели села от малоазийските българи.
Прочетете книгата на Добринка Христова Тръпков а, която е потомък на тези българи и го е описала толкова вълнуващо.Заслужаеа си!
Аз съм в почти Център на България и ние тук нищо не знаем за неволите на тези българи….