Когато тъгуваме, времето забавя крачките си, за да не ни боли

Спомен на Азиз Таш

Азиз Назми Шакир /с литературен псевдоним Азиз Таш/ е роден в Смолян през 1973 година, където завършва средно образование в Езикова гимназия „Иван Вазов”. Магистър по арабистика (с втора специалност – турски език и литература) в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и доктор по история на науките в Истанбулския университет. В момента преподава в Нов български университет. Автор е на 4 книги с поезия и десетки научни публикации. Владее арабски, турски, османски, английски, руски, персийски, немски.

Събота, 28-и август, 18-и Рамадан 2021

Кощунствено е да загърбиш Истанбул, без да си му определил следваща среща. Затова на тръгване прошепвам в едно от ушите на акведукта, който като гръбнак преминава през най-старата историческа част на Града, точния ден и час, в който ще премина отново под него.
Някога той е бил мост, по който водата е преминавала над сушата. Сега по него тече история, под него – настоящето.
Когато посоката ми на движение е към България, посвещавам на преводи и четене отсечката от нощта, заключена между Истанбул и границата. Този път си имам и бонус – 40 изпитни работи от приключилия вчера летен езиков курс в Университета „Сабанджъ”. Но давам предимство на превода от турски на български, който трябваше отдавна да съм предал. Става дума за романа на Сибел Тюркер, озаглавен „Смъртта на поетесата”. С умиление си спомням как дълго време файлът, съдържащ преводния текст, беше озаглавен „Смъртта на поета”, докато в един момент не стана ясно, че става дума за поетеса.

„Изхвръкнах от стаята и слязох в градината. Докоснах с пръсти дънера на старото дърво. Изведнъж ми се стори, че времето е спряло да тече. Беше заспало в клоните на ореха, които се поклащаха от лекия вятър.
Разбрах, че когато тъгуваме, времето забавя крачките си, за да не ни боли. Понася тези трудности като нежен приятел, движещ се с нашата скорост. Така, както несъзнателно леко привеждаме гръб, докато вървим редом с по-ниски на ръст приятели. Бавният вървеж ни понася към някакъв сън. Онзи дълъг сън, в който сме сами със себе си…”

Нощта отвъд границата посвещавам на съня, за който пише Сибел…
„Идвам си в Кърджали”, „идвам си в София”, „идвам си в Истанбул”… Колко хубаво би било, ако само си идвах, без да си тръгвам. Тръгването непременно предполага да си тръгваш от онези, които биха предпочели да тръгнат с теб.

Вече съм си на село – в Кърджали, или по-точно – до Кърджали. В едно селце, наречено Пепелище/ Кюлджюлер, което само формално приемам за „на село”, защото в него не се е родил никoй от семейството ми. Купихме тук къща в средата на 90-те години на миналия век, когато и двамата ми родители, живели и работили повече от 20 години в родния ми град Смолян, един след друг бяха съкратени от работа.

Не че напук на името си Пепелище не е китно, но въпреки това предпочитам в дневника ми да попадне снимка от Смолян, където за последно бях миналото лято: В рамките на днешния свещен съботен ден ми предстои да попадна и в едно от истинските ми села – Мак/ Мъкмъл. Приемам за свещени всички дни от седмицата и особено онези от тях, през които ми се случват неща, белязани свише, като това: за едно денонощие да тръгна от най-гъстонаселения град в тази част на света и да стигна в напълно обезлюденото, но не по-малко скъпо за мен село на част от дедите ми. Никога не липсват причини (а слава Богу и средства) за подобни бързи преходи през пространството, времето и текстовете (които определено умеят да прокарват през битието ни собствени, нехаещи за логиката ни просеки).

Азис Таш в Пепелище

Но една от тия причини, която накратко ще нарека „магия” все още продължава да е валидна. Опитах се да я обясня в мой си „Реквием за къщите, джамията и гробищата в Мак”. Той едва ли съвпада с настроението на четящия този дневник, но това са рисковете на надничането в чужди дневници: Някога обичайната линия, която е следвал всеки роден в това намиращо се нейде между Ардино и Джебел източнородопско селце, е започвала от бащиния дом и е завършвала в едно от трите гробища, образуващи триъгълна муска, която пазела предците ми от уроките на урбанизацията и се грижела отрудените селяни, дори и тръгвайки към отвъдното, да връщат на излизане от селото телата си и да остават завинаги наблизо…

След столетия някои от принудените да напуснат очертаните от гробищата граници на Мак попаднаха в Истанбул. Те вероятно няма да се издължат с телата си на тях, но духом ще се връщат в Мак, за да се молят пак и пак за домовете си, джамията и хилядите мъкмъллии, оставени да пазят селото. Магията все още действа: продължава да ме връща. Засега и тялом.