Иво ГЕОРГИЕВ
Кметството на Кушла е на около 150 метра от гръцката граница. От един двор излизат мъж и жена и се надпреварват да ни обясняват как да стигнем до „Пещерата“. Жената не пропуска и да ни предложи да си купим от „черната пръст“. Ние не искаме „черна пръст“, нито идваме да проверим как върви балотажа за кмет на Златоград. Даваме им по една вафла и обещаваме навръщане да се отбием пак при тях.
Отминаваме някогашното училище, на което се мъдри табела „Огънят е добър слуга – лош стопанин“ и подкарваме по черния път. На едно място пътят е досами границата. Спираме и отиваме да пипнем бялата гранична пирамида №10. От едната ѝ страна пише „РБ 10“, а от другата „Е 10“ – невероятно е и забавно как само една крачка може да значи цяла граница. Още по-голямо недоумение е това за бивш граничар като мен. За границите в нас и около нас съм писал, писал и преди. На отсрещния красив и зелен баир се вижда другата пирамида – № 11, а наляво са диплите на гръцките Родопи, ако може така да се каже, макар Родопите да са си едни – велики и магични. На Родопите, на природата, на животните и дърветата не им пука за нашите граници и всякакви ограничения. От това място в далечината се белее и Златоград. Градът за който има толкова предания, история, и тайни, забравени и от самите му жители.
Продължаваме по черния път и скоро слизаме за да хванем пътеката за „Пещерата“. Скалният мост, наричан от местното население „Пещерата“ или „Гредата“, е чуден природен феномен. Като се озовеш пред него, зяпваш. Огромна скална дъга е над главата ти. Прилича на дракон, наведен да пие вода. Точно под арката има голям каменен блок, приличащ на трон или фотьойл за великан. Или на ботуш. Цялата каменна дъга над нас е на шупли или малки дупчици, или това е порестата кожа на дракона.
Отсреща ни маха пирамидата на Големият Тулпан, сакрално място – казват че в древността е било светилище и сигурно е така. За нашия скален мост също има мнения че е било светилище, макар, че като питаме местните хора от Кушла, те махат с ръка и казват – ние там едно време си водехме овцете и козите на сянка. Което също си е вид свещенодействие – да се грижиш за стоката си по най-добрия начин.
Снимаме, катерим се, зяпаме. По едно време се появява дамска група от осем туристки от Хасково. Боже, чак от Хасково! Впрочем, споменах ли, че за да се развива туризмът, този скален феномен някои са го нарекли „Божи мост“. Май това е дошло от един смолянски археолог Дамянов, който без да се интересува от местните названия е решил да стане кръстник на модерно и (уж) загадъчно име. А ние сме чували, че „Божи мост“ има и на север от Враца, край Гиген, та – нищо оригинално.
Връщаме се в Кушла, говорим си със Севдалина или Расиме, те също ни пита не искаме ли да си купим „черна пръст“. Казва ни, че в селото живеят 24-25 души. Нямат магазин. Но си имат черна пръст, от която явно изкарват по някой лев. В интернет пише, че селото е възникнало през 1913 година от бежанци, от друго село – Угурли, в днешна Гърция. За същото това село Угурли, Митко, който е родом също оттук, ни казва, че сега в него живеели двама души. До него, през границата се ходело 40 минути пеша. Но ние се съмняваме, че селото е основано през 1913 година, защото май има по-ранни данни, с документ, още от края на 18 век, за селище на това място, което е доста благоприятно – край река, сравнително равно, има и орна земя. За една равна местност край селото, Митко ни казва, че се наричала „Добруджата“. „Един крак нямаше необработен някога, а сега един крак няма да се обработва“. Основно гледахме картофи и тютюн. Така се изрази, мъжът, който иначе работел в Златоград.
Последни снимки, последни раздумки, последни вафли, раздаваме на хората даже от секционната избирателна комисия, на които едва ли някой е донесъл нещо за ядене в тоз затънтен край.
По обратния път спираме да снимаме останките от някогашната застава „Елба“, която днес е жалка картинка, като всички застави по южната ни граница. Влизаме вътре и се опитваме да гадаем за какво е служело всяко помещение. Доколкото знаем граничните застави в Гърция също са необитаеми днес, но са поддържани, обзаведени, имат и камери за охрана, както и местен човек, който отговаря за тяхната поддръжка. И веднъж-два пъти в годината тук идват запасняци и участват в някакви учения или в поддръжката. Няма такава занемара като при нас.
Отминаваме в размисъл. Заричаме се, че пак ще дойдем. Ще идем и на Големия Тулпан, но може би откъм село Дрангово, както и на „Въртяния камък“, който бил една чудата скала с… Но за нея ще разкажем, като идем и видим. Тоест друг път…
🔽Последвайте ни и във Facebook🔽
