Автор: Таня Джоева
– Проф. Пантев, по-различен ли е Трети март днес, на фона на войната, която се води близо до нас?
– Той е толкова по-различен, доколкото могат да се вградят в него спекулации относно начина, по който гледаме на това събитие. Едно е ясно – Трети март е непоколебима и вечна дата в нашата национална, държавна, ако щете дори и лична история. Трети март е времето, в което България отново възкръсва на европейската карта и повечето съвременни модерни държави също отбелязват това събитие със свой национален празник, отразен в литература, живопис, в музика дори.
– С какво трябва да се гордеем на Трети март?
– С това, че предизвикахме една общоевропейска криза, при която от Дъблин до Петербург се говореше за страданията на българите. Няма голям английски град, в който да няма комитет за изследване на българските страдания и това е парадокс, защото Англия заема сравнително враждебни позиции към обособяването на българите в отделна държава. В същото време в Западна Европа е най-силното пробългарско движение не само чрез партийна аргументация, каквато прави Гладстоун, но е чисто хуманитарно, религиозно и морално.
– В Сан Стефано се слага началото на националния идеал, който в следващите десетилетия се опитвахме да осъществим. Но не успяхме. Къде сбъркахме, проф. Пантев?
– Сан Стефано маркира границите на българския етнос. Това беше трудно дотолкова, доколкото България не можеше да стане най-голямата държава на Балканите при положение, че страни като Гърция, Сърбия, Черна гора, Румъния вече имаха държавен живот, независимо след какви усилия. Идеята беше да се покаже до каква степен българският елемент е разпространен в източната част на Балканите, който е доминантен. Никой нямаше да позволи, без авторите на Санстефанския договор, да се разпространи толкова много и като държавно образувание.
– Тогава нашите национални интереси съвпадат с тези на Царска Русия.
– В израза „национален интерес“ има известна доза циничен прагматизъм. Никой не е умирал, казвайки си, че това е за българския национален интерес. Героите за умирали за България като идеал, като перспектива, като упование.
Какво значи интерес? Интерес е да повишиш митата на някое пристанище или да сключиш изгоден търговски договор. Това не е бил идеалът на българите. Основната идея на българите е да бъдем такива, каквито бяхме, както казва Вазов. С този израз „интерес“ сякаш малко се огрубява вдъхновението и смъртната жертва на тези, които са положили глава и кости в името на България.
– Излишно ли е да ви питам какви са националните ни интереси 145 години по-късно?
– Националните ни интереси са да направим нашата държава такава, че задграничните българи, онези, които не живеят на нейна територия, да мечтаят да дойдат тук не само защото са българи. А защото тук ще попаднат в една хранителна среда, където надарените от Бога или от родителите си таланти могат да се изяват.
Разбира се, това е идеал. Това е мечта, но все пак самият вървеж към нея осигурява нашия прогрес и нашата съпричастност към европейската история и култура.
– Винаги сте подчертавали, проф. Пантев, че Трети март ни изстрелва към модерния свят. Събитието в нашата история сякаш е безспорно, но винаги се намират скептици, които да сложат въпросителна и на този празник. Защо го правим?
– Защото има хора, които смятат, че ще бъдат интересни и известни, ако кажат, че нашият национален празник трябва да бъде Трифон Зарезан…
Защото има хора, които са положили професионална амбиция и кариера на отрицанието.
Много ясно, че войната не е най-възвишеното състояние на човечеството, но това беше най-честната война в историята на XIX век. Това беше война на вярата. Неслучайно обявяването в Кишинев на войната е прочетено от един епископ. Това е избавление на братя християни и славяни. В това отношение можем да кажем, че това е война, в която идеята надделяваше. Когато императорът слага резолюция „да се освободи“ България, той не пише „да се завладее“ България. Това е голямата разлика от историята на целия военен XIX век.
– Царска Русия започва войната с идеята за самостоятелна българска държава?
– И, разбира се, нищо укорително, че се е надявала нейната политика, поведение и вътрешно-политически и стопански, културен живот ще бъде повлиян от Русия, както цялото Възраждане е повлияно от Русия, независимо дали това ни харесва или не. Няма голям манастир в България, който да не е получавал книги от тогавашната Руска империя.
В същото време ние отваряме очи и към Западния свят и повечето от идеите на българското Възраждане възпроизвеждат идеите на Ренесанса и идват от Запада. Това е една благородна и творителна бленда между надеждите от Русия и културата и литературата на Запада. Самият Раковски, когото спрягат за голям русофоб само защото се е отнасял критично към българските изселници в Русия, завършва четническата си тактика с фразата „а помощта ще дойде от Русия“.
– Русия дава много жертви през Руско-турската война. Благодарна нация ли сме?
– У нас бъркат признателност и благодарност с раболепие. Разбира се, трябва да сме признателни, но не подчинени. Не лигави подмазвачи. Ние дълбоко се прекланяме пред падналите руски воини. Техните паметници на наша земя не са платени от Коминтерна или от някакви докарвачи, а от една естествена признателност. Да си признателен, не значи да си амеба.
Това е признателност, защото тези мужици, които са падали по балканските хребети са знаели, че загиват за едноверци, за славяни, за братя, за които понятията хляб, любов, мама, господ Бог, се произнасят по един и същи начин.
– Подкрепя ли Европа възкръсването на българската държавност?
– След като е поставена пред свършен факт. След като пътят към Одрин и Цариград е отворен, естествено, че приема и дори съучаства в конструирането на българската държава. Преди Освобождението имаше аргумент, че българите не могат да се самоуправляват. Оказа се, че когато руснаците се натоварват на шлеповете и се връщат в Русия те вече са създали всичко – от библиотека до армия, на една страна, която не смятат да управляват пряко. Когато създаваш една Задунайска губерния, както се казва, не й създаваш армия, книжовно наследство, не й създаваш първите институции – от банка до библиотека.
– Войната, която днес води Русия, дава ли аргументи на българските русофоби?
– Дава аргументи дотолкова, доколкото според детския принцип кой започна пръв, Русия се явява наистина агресор в конкретния случай.
Но никой не казва какво беше преди това в Украйна. България беше агресор в Балканската война, но ние се гордеем с нея, смятаме я за свята с основание.
– Политическият ни елит винаги е страдал от „сателитен синдром“, а българската нация обикновено е разделена. Трябва ли ни отново национален идеал, национална мечта, за да тръгнат елит и граждани в една обща посока?
– Обединението е условно понятие. Французите са не по-малко разединени, отколкото сме ние.
Единството е индикация за авторитаризъм или тоталитаризъм. Но има една обща идея, която трябва да прегърнем – да се мразим по-малко и, ако може, изобщо да престанем да се мразим. Всеки да постави личната си реализация, семейна, родова, професионална до мисълта, че България трябва да бъде добре, за да бъдеш добре и ти, каквото и да означава това като битова конкретика.
– Успяхме ли да постигнем духовно обединение на българите, където и да живеят те по света?
– Какво значи духовно обединение? Твоят роден дом, първото стихотворение, първата целувка, първата двойка, първата шестица – това са спомените, които ще носим до края на дните си. Но всеки, който е напуснал България, съмнявам се, че има право да гласува и да дава акъл оттам кой да ни бъде президент или министър-председател.
– Защо мислите така?
– Защото той е решил, че за по-добрия си живот трябва да живее там. В това няма нищо укорително. Но не може от хиляда километра да ни назидаваш какво трябва да направим в нашето ежедневие.
– За пореден път се води много оживена дискусия за съдбата на паметника на Съветската армия в София. Да го местим или не?
– Това е паметник на победителката, която счупи черепа на нацистката мечка. Как може да има паметник на Левски в Аржентина? Да не би Левски да се е борил за аржентинската независимост. Има символични паметници, които, може би, не трябваше да бъдат в центъра и да бъдат толкова грандомански, но се вдига паметник и на хора, които имат заслуга вън от държавата, където са издигнати те.
Така разбирам Паметника на Червената армия, която по-късно стана Съветска – като поклон пред тези, които от Сталинград до Берлин отстояваха идеята за все пак национална държава. Защото поляците много се дръвчат, но при Хитлер те нямаха държава. А като сателити на Варшавския договор и на Съветския съюз имаха собствена държава.
– Споменахте хубава дума – поклон. На Трети март днес на кого трябва да се поклоним и върху какво трябва да се замислим?
– Поклон пред хилядите бунтовници, въстаници и четници, пред опълченците, които загиват за идеята, изразена от поета „България цяла сега вази гледа“.
Да се поклоним на всички, които са решили, че има нещо по-важно от това да имаш дюкян или бакалия. На тези, които са искали малко да пожертват, някои – и живота си. Затова им се кланяме на тържествените зари. Затова се кълнем нещо от тях да остане у нас.
Никой сега не иска да умира в името на България. Но наред със себе си всеки трябва да помисли и за тази страна, където е проплакал и както казва Ботев „първо мляко засукал“.
Това е тръпката на патриотизма. Патриотизмът не е професия, не е субсидия. Патриотизмът е това, че обичайки майка си, обичаш и България.
Епицентър