-
Управителят на хоспис „Добролюбие“ от 15 години се бори палиативните грижи да получат финансиране по НЗОК
Здравко Карамитев е роден в китното смолянско село Петково през 1964 година, където завършва средното си образование. След това отива в медицинския колеж в Хасково и се дипломира като федшер. Трупа опит в Бърза помощ и промишленото предприятие „Бентонит“ в Кърджали. Междувременно учи в Медицинския университет в София, става бакалавър във факултета по обществено здраве и магистър по здравен мениджмънт. В началото на 2024 година придобива образователна и квалификационна степен „доктор“ в областта на социалната медицина, управлението на здравеопазването и фармацията.
От създаването на хоспис „Добролюбие“ в Кърджали през 2008 година е негов управител. В навечерието на 7 април – Деня на здравния работник, той разказва за проблемите и предизвикателствата в своята професия.
Интервю на Валентина ИВАНОВА
- Как едно момче от село Петково решава да тръгне по трънливия път на медицината? Имате ли лекари в рода?
- Медиците са специална порода хора, те са докоснати по особен начин. Може би човек се ражда с определена насоченост. Аз още от детството си имах афинитет към социалната работа и проблемите на хората в неравностойно положение. Помня, като малък, съвсем спонтанно организирах т.нар. Тимурови команди, с които помагахме на възрастните си съселяни – носехме им продукти, цепехме им дърва.
Аз съм първият медик в семейството и съм дал силен тласък, защото днес двете ми дъщери-близначки са лекари, а по-голямата – старши юрист-консулт в международния отдел на Министерството на здравеопазването. Племеникът ми е известен зъболекар в София.
- Кърджалийци ви познават като управител на хоспис „Добролюбие“, но вие имате богат опит и преди 2008 година…
- Като фелдшер започнах в Бърза помощ. Беше тежко време за медиците в региона, защото т.нар. Голяма екскурзия оголи ключови работни места, както в Бърза помощ, така и в другите структури в здравеопазването. Имаше мното работа, а персонал не достигаше. Бяхме принудени от студентстката скамейка да се хвърлим в „боя“. Това ни даде възможност бързо да навлезем в професията и в рамките на 1 година придобихме ключови компетенции, каквито се покриват за доста по-дълго време. Работих в промишленото предприятие „Бентонит“. Междувременно разработвахме идеята за инстуционализиране на хоспис в Кърджали.
- Миналата година отбелязахте 15 години откакто „Добролюбие“ отвори врати. Тогава ли беше по-трудно или сега?
- Минали сме през много трудности през тези години… Аз съм инициатор и учредител на първата кооперация „Хоспис“, която спечели пред американска неправителствена организация проект за проучване на потребностите от такъв вид услуги в нашия край. Първият хоспис с 20 места отвори врати през 2008 г. В помещение на болницата. По програма „Фар“ получихме финансиране за обучение на персонала и за оборудване. Тръгнахме плахо, но постепенно стигмата се разчупи, търсенето се увеличи, имаше дори лист на чакащите. През 2012 година се наложи да отворим още един сектор в новата част на болницата. Леглата станаха 40, справяхме се добре с два екипа. Но дойде Ковид кризата и много комплексни причини затвориха второто крило. Търсенето намаля и се ограничихме в едното крило като разширихме капацитета на 30 места с 15 души персонал. През цялото време получаваме подкрепа от проф. Тодор Черкезов, изпълнителен директор на областната болница.
Днес хоспис „Добролюбие“ е дъщерно дружество на МБАЛ „Д-р Атанас Дафовски“. Но и сега, както и през целия период на съществуване, не получаваме финансиране от НЗОК, а сме на самоиздръжка. Има месеци, когато едва връзваме двата края. Времето показа необходимостта от хосписите и съм сигурен, че нуждата от тях ще се увеличава.
- Това ли е основният проблем, с който се сблъсквате – липсата на финансиране?
- Хората в България внасят своите здравни осигуровки и би следвало те да покриват и палиативните грижи. Пациентите имат право на специално отношение за намаляване и предотвратяване на страданието им. В противен случай излиза, че те са дискриминирани. Никой не е застрахован, да попадне в подобно положение.
В момента в България има два вида хосписи – държавни и частни. Ние сме публичен, държавен хоспис, но въпреки високите изисквания, които трябва да покриваме, пак не получаваме финансиране. По нашия модел се създадоха такива институции в Перник, в „Токуда“ и на други места. За жалост, всички фалираха – решиха да не изпълняват социална работа, която е функция на държавата. Само ние и колегите в Перник още съществуваме.
За моята докторска дисертация проведох 4-годишно изследване на проблемите за несъстоялата се интеграция на хосписите в здравната система. През 2019 година в Бургас учредихме и Асоциация на хосписите в България, за да можем да настояваме през всички институции проблемите да решат законодателно.
Другият проблем е липсата на специалност „Палиативни грижи“ в университетите, а като няма специалност, няма и стандарт, по който НЗОК да работи.
- Въпреки трудностите през годините, не се отказахте…
- Българите заслужават да имаме хосписи, каквито работят в другите държави от Европейския съюз. Приел съм тази работа като кауза. Искам да докажа, че може да се направи, ако има желание и подкрепа от общността. И все още се надявам да успея – нямам намерение да се отказвам.
Последвайте ни и във Facebook
