Сцената е църква за семейство Атанасови

В Драматичен театър „Димитър Димов“ изиграват десетки роли, помнят ги и млади, и стари театрали

Валентина ИВАНОВА

По-старите театрали в Кърджали помнят съпрузите Маргарита и Петър Атанасови с многобройните им роли на сцената на Драматичен театър „Димитър Димов“ в близкото минало. Днешните зрители пък познават техните деца Атанас и Русалина. Най-голямата актьорска фамилия дълги години радва публиката.

Петър идва в Родопите от Велико Търново.

Роден е на 12 юли 1948 година. Театърът го привлича по генетичен път. Майка му като ученичка е играла с Константин Кисимов на Великотърновска сцена. Тя не успява да направи кариера, защото се задомява за консервативен мъж.

Младият Петър има шанса да играе в „Под игото“ на откриването на новия театър във Велико Търново, след което три пъти атакува ВИТИЗ, но така и не го приемат. Междувременно го забелязва режисьорът Константин Каменов и го кани в Кърджали през 1971 година. Първото му участие е в постановката „Калоян“ по Камен Зидаров, където изиграва Презвитер Константин.

Получава званието „артист“ по чл.9 от Указа на театрите. Най-силните години на актьора Петър Атанасов на кърджалийска сцена са между 1983 и 1989. Изиграва десетки роли, партнира на светила като Георги Георгиев-Гец и Виолета Бахчеванова в „Голямата награда“. Получава две награди на Националните прегледи на театралното изкуство през 1985 г. с ролята си в „Черешова градина“ от Николай Хайтов и като Неразумен в „Рейс“ от Станислав Стратиев.

Спомня се някои куриози, свързани с тогавашната цензура. Свалят „Танго“ от Георги Караславов, защото не можело един комунист да плаче, както се играе на сцената.

С „Писмото“ от Панчо Панчев печели през 1976 г. награда на прегледа на младежките пиеса. Това е и единственото представление на кърджалийския театър, показано в известната някога рубрика  „Телевизионен театър“ на БНТ.

От последните си участия, незабравимо за Петър остава представлението на „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев, което изнасят на фестивал в Симферопол и печелят Голямата награда. Градусът на вълнението у актьорския състав се покачил от присъстващите над 250 кримски българи, дошли с коли и автобуси от близки и далечни населени места.

Маргарита и Петър се срещат в Кърджалийския театър.

Тя е родена на 20 юли 1951 година. Израства в Стара Загора. Артистичната й закваска идва от нейния баща, който е музикант, свири на кларинет. Завършва техникум по селско стопанство в Харманли. От тогава е близка приятелка с Пепа Николова и когато известната актриса идва в Кърджали, винаги гостува на Атанасови. Маргарита също става актриса по чл. 9.

На сцената на Драматичен театър „Димитър Димов“ изиграва десетки незабравими роли. Петър смята, че най-добра е била в „Почивка в Арко Ирис“ от Димитър Димов под режисурата на гостуващия от София проф. Филип Филипов. С премиерното представление през 1978 г. се открива новопостроената сграда на театъра. На сцената Маргарита си партнира с Любомир Кабакчиев, Рачко Ябанджиев и Васил Стойчев, които идват за спектакъла от столицата.

Само двамата Петър и Маргарита играят в „Лодка в гората“ от Николай Хайтов и „Варшавска мелодия“ по Леонид Зорин.

През 1989 година напускат театър “Димитър Димов“ и за един сезон стават част от трупата в Търговище, след това ги канят в Габрово, а през 1992 г. се връщат отново в Кърджали.

Русалина също се насочва към театъра

То, като си израсъл зад кулисите, няма как да не се „заразиш“. Родена е през 1975 г. От малка е артистична, винаги чете и декламира по празниците, изявява се в училищните тържества. Даже завършва музикалната паралелка на СУ „Владимир Димитров-Майстора“ в Кърджали. Записва Колеж „Любен Гройс“ в София, който впоследствие прераства в театрален университет, в класа на професор Елена Баева. Още докато учи, играе в Сливен, а после и в Стара Загора. Омъжва се и се връща в родния Кърджали. Стъпва на сцената на ДТ „Димитър Димов“ и вече над 20 години е част от неговия състав.

От началото й тръгва на детски спектакли и така върви до днес. Идват по-млади актриси, след един сезон си тръгват и Русалина се оказва пак най-младата и най-подходящата за детските постановки. Поколения кърджалийци израстват с нея и днес я  познават на улицата. Все не й се падат хубави драматични женски образи, няма шанс. Режисьорите си идват с актриси за главната роля и Русалина артисва. То в актьорската професия е така: не можеш да избираш, тебе те избират режисьорите.

Работата й с режисьора Димитър Игнатов е школа. Харесва неговия стил. Той не прави лесни за смилане постановки, не търси комерсиалното. Иска зрителят да се вълнува, но и да разсъждава, да израства. Повечето млади актьори изпитват страх и респект от Игнатов, но не и Русалина. Тя усеща идеите му и накъде води постановката, затова лесно си прави ролите. Смята се за „неговата актриса“. Под „палката“ на нестандартния режисьор прави Офелия в „Хамлет“, където брат й Атанас е в главната роля. Днес си дава сметка, че такива режисьори вече почти няма. Даже се ядосва като вижда как театърът е започнал да се принизява, само и само да вкара повече зрители в салона.

Когато играят  „Последната нощ на Сократ“ на режисьора Гълъб Бочуков, в столичния театър “София“, в залата е авторът Стефан Цанев. Русалина изпълнява ролята на Ксантипа. След представлението, писателят, явно харесал нейното изпълнение, я съветва да се бори за значими роли, смята, че възможностите й са големи.

Атанас е роден през 1979 година. Учи в СУ „П.Р.Славейков“

После се мести в СУ „Владимир Димитров-Майстора“, където тогава има паралелка „Спорт и музика“, защото тренира водна топка, дори стига до националния отбор. Прехвърля се в Спортно училище „Георги Бенковски“. Когато се прибира от състезания и лагери, вкъщи се говори само за театър и това го дразни, защото му е неразбираемо. След много години прозира, че театърът е начин на живот.

Кандидатства във военно училище, пробва се в спортната академия, но не става студент и решава да кандидатства за работа в полицията. Макар че годината е 1999-та, непреодолима пречка да стане полицай се оказват татуировките по ръцете му.

Оглеждайки се наоколо, разбира предопределението на съдбата си – явно е орисан да стане актьор. Подготвя се и се явява на изпита във ВИТИЗ. Стефан Данаилов си подбира клас, но го къса. Атанас преценява да не губи година, за да опитва пак и се насочва към колежа „Любен Гройс“. Попада в първия клас на Георги Новаков, актьор в Театъра на армията в София. За него казва, че го е накарал да заобича театъра. Впоследствие завърша режисура в Югозападния университет в Благоевград.

Докато е във втори курс актьорско майсторство, получава покана от директора на Пернишкия театър Любомир Бъчваров. Изиграва първата си професионална роля – ослепения Самуилов войник Владимир в пиесата „Кракра Пернишки“.

Късметът му се усмихва в двата дипломни спектакъла – падат му се изключително интересните роли на Меркуцио в „Ромео и Жулиета“ и Вершинин в „Три сестри“.

След като завършва образованието си, попада отново в Перник. Изиграва Манчо във „Вражалец“, постановка на Пламен Панев. С това представление, натоварени в един стар „Чавдар“, обикалят десетки села и градове из цяла България, играят често и в София. Окрилен е от началото на кариерата си. Не крие своето възхищение от Панев като режисьор, от умението му да обединява актьорите в един общ процес, да ги стимулира да продължават работата по образите и извън сцената.

За нещастие през 2003 голям пожар в Пернишкия театър изпепелява сградата. Това болезнено обстоятелство връща Атанас в родния Кърджали, където попада на Димитър Игнатов, оказал особено влияние върху развитието му като актьор. Той е сложен режисьор, не прави касови спектакли. Обича работата с младите актьори. Приема техни предложения, виждайки че следват неговата идея. Година и половина репетират „Хамлет“, но се получава много интересно представление. Атанас играе главната роля, образ-мечта на всеки актьор. След това се зареждат още хубави образи в „Албена“, „Църква за вълци“, „Зидари“…

Шансът се усмихва на младия кърджалийски талант и в киното. Снима се в българските филми „Под едно небе“ на Красимир Крумов, „Левски“ на Максим Генчев и „Суфле д’аморе“ на Пламен Панев и в един от епизодите на „Под прикритие“. Попада в Рим в италианския сериал „По съвест“, където Стефан Данаилов играе адвоката Вирджилио, а в главната роля на адвоката Роко Таска е Себастияно Сома. Режисьор е Луиджи Пирели, който прави и серии от „Октопод“.

В днешните времена актьорите трудно оцеляват

Налага им се да работят поне на две места, за да поддържат някакъв стандарт на живот. Освен на сцената на театъра, Атанас Атанасов е управител на заведение, което му дава финансово спокойствие. Вече 10 години работи успешно и като преподавател. В Езикова гимназия „Христо Ботев“ ръководи кръжок по актьорско майсторство. С постановката „Хамлет от село Долно Туткаво“ от Иво Брешан неговите деца печелят голямата награда на фестивала „Малкият принц“ във Велико Търново през 2019 година.

Двама от възпитаниците му вече са професионални актьори. Ахмед Юмер от Момчилград е част от трупата на Младежки театър „Николай Бинев“ в София, а кърджалиецът Георги Краев е на родна сцена заедно със своя учител.

От четири години Русалина и Атанас създават Театрална школа „Усмивка“. Обучават малки и големи таланти от града и региона. Тя е поела работата с най-малките. Смята, че е трудна, но много благодатна и удовлетворяваща. Надява се нейните възпитаници, дори да не станат актьори, да се превърнат ревностни театрални зрители.

Повече от пет години Русалина всеотдайно работи с децата в Неделното училище „Свети Йоан Предтеча“. Реализират заедно театрални постановки с библейски сюжети, видеофилми, рецитали.

Четиримата от най-голямата актьорска фамилия в Кърджали се срещат на сцената в постановките на „Албена“ и  „Лавина“.

„Църква за вълци“ е последната им заедно. Играят я десетки пъти на различни сцени, дори на открито в двора на манастира във „Веселчане“ и на поляната пред параклиса в квартал „Резбарци“. До смъртта на Маргарита през 2011 година.